Интересните спомени на българския офицер и върховист от Кукуш полк. Петър Дървингов за дейността му в Македоно-одринското движение, отношенията му с дейците на ВМОК и ВМОРО, Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война, за потушаването на Топличкото въстание (с приложени заповеди и бюлетини), българската воля за победа и съдбоносните грешки на българите по пътя към националната им катастрофа. Спомените са писани през 1922 г., когато Дървингов се укрива от режима на дружбашите.

...Поменатите не можеха да разберат, че само в осигуряване на победата се състои гаранцията за освобождението на Македония, както естествено мислеха самите македонци. Македонците, освен революционната опитност, донесоха в областта [Моравско] и неотразимата страст за работа и победа. Те повлекоха войските и те беха главните дейци в тая кървава драма, която на вечни времена ще напомва как македонците водят борба със своите братя българите против своите страшни врагове и потисници сърби. Да! Съвършено естествено беше македонците да се вдъхновяват от пламенното желание да видят границите на България не до двора на собствената къща, както малодушните подлеци казваха, а до Пинд и албанските планини. Съвършено естествено беше македонците да поемат делото в Моравско не както 11-и опълченски полк с позор и с големо количество дадени жертви в ръцете на некакви въстаници, а с неотразимо себеотрицание. Съвършено естествено беше македонците да смажат това страшно четничество, което бе се опитало да напада даже главната квартира в Кюстендил и като не успе, изгори Босилеград и развали моста при Ристовац. Съвършено естествено беше тоя страшен клин, забит в гърдите на нещастната наша Родина, да бъде изваден пак с клин. И съвършено естествено беше тоя клин да бъдат македонците.
Българите от България нито познаваха, нито познават, нито ще познават що представляват от себе си сърбите. Победата при Сливница бе затъмнила техния ум и те не можеха да видят нищо от онова, що беха и що са и сега сърбите...

...В действителност смазването на въстанието на сърбите е по-скоро дело не на българите от Царство България, които в лицето на сърбите виждаха поради своята глупава наивност само братя, защото не беха страдали от тех, а е дело главно на македонците, чиято майка бе разплакана горко през изтеклите тридесет години. Борбата между българите от Царство България и сърбите може да спре, но борбата между българите от Македония и Сърбия никога не ще спре, докогато Македония, чието племе е по-даровито и по-морално и от сърби, и от българи от България, не се обособи в отделно царство, единственото царство, което ще може да се наложи и на Сърбия, и на България, и на Гърция, за да ги раздели и ги успокои в техния шовинистичен бес за хегемония на полуострова. От тая светлина аз сметам дейността ми в Моравско не като дело лично мое, а като изражение на волята на моя роден край Македония, чиито страдания беха и са неописуеми и в което нема нито една педя земя, дето да не се е проляла кръв, нито една чука, на която да нема гроб на собствените ѝ синове, борили се десетки години за свобода и независимост, без да говоря за стотиците хиляди българи от България, паднали в освободителните войни от 1912 до 1918 година...

...Собствено България немаше държавна, а народна политика с всичките страни на сантименталността и на психологията на тълпата, понеже това бе политика на тълпата, а не на държавници, които поради своето нищожество беха се изгубили в нея, вместо да се издигат над нея. Естествено немаше и план, действително понятието "планосъобразност" е почти недостъпно за нашия ум. Ние немаме система в работата си, не изучаваме целите грижливо. И затова най-лесно се поддаваме на чуждите внушения. Тъй ние бехме под ред оръдие на руси, австрийци, германци и даже на сърби, гърци, румъни и турци. Защото собствена мисъл може да има само тоя, който е способен чрез силата на ума да вижда истината и да отблъсква чуждите внушения. Чужди внушения беха и обявяване на независимостта, и съюза ни със Сърбия, и войната в 1913 година против съюзниците ни, и участието ни в 1915-18 година в общата война, и падението ни, когато всичко, що искахме, притежавахме...

Източник: Сканирана от оригинален екземпляр

Автор: Роденият в беломорския град Кукуш Петър Георгиев Дървингов (1875-1953, София) е легендарен български офицер, ВМОК войвода, организатор на чети във ВМОРО и военен историк, член-кореспондент на Българската академия на науките от 1932 г. Завършва с отличие Военното училище в София през 1896 г. (трети по успех). По време на Горноджумайското въстание през есента на 1902 г. е член на въстаническия щаб и ръководи чета. През Илинденското въстание от 1903 г. Дървингов е военен организатор на четите на ВМОРО. Като войвода на чета в Серски революционен окръг води боеве в Мелнишко. През Балканската война е назначен за началник-щаб на Македоно-одринското опълчение на Българската армия. През Първата световна война е началник щаб на Единадесета пехотна македонска дивизия на Българската армия, а по-късно е назначен и за началник щаб на Моравската военно-инспекционна област. След войната се занимава с научна и обществена дейност. Става почетен председател на Дружеството на македоно-одринските опълченци, на Дружеството на българските публицисти и на Дружеството на военните писатели в България. След преврата от 09.IX.44 година е репресиран от новата комунистическа власт.
За повече информация за автора тук

---