Христо Попкоцев от Ново село, Щип, Вардарска Македония - "Драги Гьорче" (Писмо до Гьорче Петров, машинопис), Провадия, 1 юни 1919 година Критичното писмо на бившия член на ЦК на ВМОРО (1896-1897) Христо Попкоцев до бившия член на ЗП на ВМОРО (1897 - 1901) и член на Временното представителство на обединената бивша ВМОРО - Гьорче Петров, за разделенията сред македонските дейци след Първата световна война.
...Ако си спомняш на излизане от първото събрание през м. октомври м. г., на което Гр. Василев, С. Радев, П. Пенчев и др. “очи и уши” на правителството заплашиха ония, които се осмелят да мислят и да говорят за автономия – аз изказах пред теб своето възмущение. Казах го и на Баждарев и на Александров, които също така не можеха да търпят тогаз да се говори за автономия и го считаха опасно. Всички с призвание “дипломати” бяха като хипнотизирани от внушението на правителството. Първата грешка бе, че се допуснаха на това събрание правителствени хора, а втората като следствие на първата, че никой не стана да възрази и се пося семето на конспирацията и недоверието. Недоволните направиха знаме от втората алтернатива и когато “обединистите” приеха условно автономията, “автономистите” рекоха да отидат по-далеч – безусловна автономия, за да не влезат под знамето на обединистите. Аз се чудя на твърдението ви, че автономията е била последната цел на В. Орг[анизация], а не етап към обединението. Така сме разбирали всички девизът на организацията. Турете си ръката на сърцето и си припомнете добре. Не отричам, че групата на Сандански още тогава бе успела да еволюира и да използува буквата на устава с интернационална идеология. Вие. т.е. ти, Павел, Ацев и др. сте нови прозелити, застанали сте под знамето на социалистите и анархистите: Таската, Герджиков и Димов, но по душа вие сте националисти преди всичко. Можете ли вие да се солидаризирате с техните грехове през Хуриета? Помните ли как те се заканваха да изземат българите от Македония и да ги пратят заедно с турците да накажат България за независимостта? Те се продадоха на младотурците, продадоха и училищата, а заедно с това и народността си, и езика си от омраза към царизма и Екзархията. Не искаха поддръжка от България, а пък взимаха от Турция подаръци като чифлици, гори, бани и др. Такива “българи” са те и днес седнали да доказват, че говорели български и че им била скъпа народността, за да я запазят и за последния българин в Македония, искат безусловна автономия! Вашата дружба с тях е подозрителна: намерили сте временно допирни точки, но ако за минутка допуснем, че конференцията реши да даде не цела Македония, а по-голема част според договора от 1912 г., вие ще ги оставите, а те ще продължават да плачат за автономията. Вие не сте против обединението на българите, дори ако не е то пълно, защото възможно е срещу гърците, които останат в българска Македония, да загубим българи в гръцка Македония. За сръбска Македония не говоря, защото сърби има много малко и то дъонмета. Ще можете ли и вие след такова едно решение на конференцията да викате пак автономия? Ето разликата между вас и тех. Ако пък се даде автономия, логически следва да допуснем, че и тогаз при пръв благоприятен случай ще действувате за обединение (...)
Аз мисля, че разликата между вас и тех не е толкова голема и съществена, за да се гледате толкова кръвнишки и да копаете пропаст между Македония и България. Вие вършите делото на нашите душмани и искам да вервам, че скоро ще се разкаете и ще се чудите с какво да изпълните тая пропаст. Вие тримата сте националисти и ако утре конференцията реши чрез плебисцит да се чуе волята на населението в Македония, вие ще бъдете поставени на изпитание: вие не можете да отидете заедно с Таската и Х[аджи]димов да говорите на това население да не иска обединение, понеже до вчера вие сами го учехте и подхранвахте с тая надежда. Преди двайсет и пет години, когато се основа Вътр[ешната] М. О. Р. Организация, всички нейни ръководители считаха за невъзможно и нетактично да се иска направо обединението. Прегърна се автономията като девиз под който ще могат да въстанат всички недоволни от турския режим, обаче тоя девиз намери привърженици само между българите и колкото да се мъчехме да придадем на организацията интернационален характер, тя от начало до край си остана чисто българска. Ще отречете ли, че само българите комплотираха, че те основаваха комитети по градове и села, че те беха апостолите на революцията, че те предизвикаха аферите и пълнеха затворите, че тех колеха и бесеха турците и че най-после само те направиха в 1903 г. въстание и след това прибегнаха до анархистични акции? Тогаз българите канеха и турци, и гърци, и румъни, и сърби да се притекат на помощ, та с общи усилия и жертви да извоюват автономията, ала те не само че не искаха да слушат, но още и каквото дознаеха предаваха и клеветеха българите пред турските власти. Тогаз те не искаха да чуят за автономия, а днес на драго сърце биха гласували за нея.
Източник: ДАА "Архиви".
Автор: Христо Попкоцев или Христо поп Коцев (1869-1933) е виден български учител и революционер, член на ЦК на ВМОРО. През 1892 г. завършва славянска филология и литература в Софийския университет. Работи като екзархийски учител в Цариград, Одрин, Скопие, Солун, Щип и други. През 1896 г., заедно с Павел Генадиев, основава Одринския революционен комитет. Член на ЦК на ВМОРО (1896-1897; 1903-1904). Доброволец в Македоно-одринското опълчение на Българската армия, като е отличен с орден с корона. Кмет на Скопие от 1917 до 1918 година. Член на Илинденската организация и на Съюза на македонските емигрантски организации.
За повече информация за Христо Попкоцев тук





