Във втория дел от спомените на дееца на "Охрана" Георги Димчев той предава разказа на леля си за борбата между елинизма и българщината в Боймията, съдбата на семейството им (Ясенови) по време на Първата световна война, когато бащата на Георги Димчев - Мицо, е войвода на чета в тила на съглашенската армия.


През лятото Мицо Ясенов се отби в една от крайните къщи на с. Крива. Не веднаж в нея е намирал подслон, гостоприемство, сърдечие и съчувствие. Верен и добродушен бе стопанина - стар поборник и голям българин, готов да даде своя живот за общото дело. Само възрастта бе пречка да наметне яморлука и прегърне карабината.

- Мицо, започна тогава той, борба с мъглявост не се води. Народът живееше с дълбоко убеждение, че нашите места ще бъдат включени в българското царство. Тая вера вдъхваше сили, израстваха криле, правеше мъките поносими. Политически съображения наложиха да се спрем на автономията на Македония. Колко усилия бяха необходими за да се разсеят породили се колебания. През войната отново съживихте старите притаени и приспани чувства. Те пламнаха. В тоя пламък мъждукаха и първите съмнения в зрелостта ви, но те се губиха в общата надежда за близката свобода. А сега съмнения и надежди си смениха местата. До кога ще се лутаме? Стига вече! Вие стъпихте в тресавище. Подведохте и нас. Ще потънем всички. Няма праволинейност. С това вредите.

- И ти ли, прекъсна го Мицо Ясенов и стана, но дядо Тасе без да се смути, продължи.

- Да, и аз. Не се очудвай. Моят край е ясен - ще умра тук на място като честен българин. Как бих се радвал да бъда изкупителната жертва. Но не ще бъда само аз. Ще загинат много. Стотици, хиляди ще загинат. Нашите места, славната Боймия, ще се обезбългари. Губим ние. Губи българската кауза. Затова сте виновни вие, вашите колебания, мятания и липса на мъдрост. А, не бягай. Седни. Не се сърди на моята откровеност. И аз имам право да мисля. Върху нашия гръб ще се стоварят последиците....


Генерал-щабен офицер, доктор Тодораки Ворос бе завършил медицински курсове и специални школи за емисари и бе изпратен в Боймията със специална мисия. Години наред той търпеливо изучаваше хората, мястото на всеки един от тях в живота, пресяваше ги и се спря на ония, които представляваха реална опасност за завоевателните цели на Елада. А те не бяха малко. Колко безсънни нощи му струваха тия твърдоглавци! Но той упорито рушеше. Обикаляше селата в цялата Боймия, тъй като лекари по тия места нямаше и вършеше своето пъклено дело. Колко умори, които се изпречваха на пътя му, без усилия, без пушка да пукне, а ей така, из за угла, използвайки доверието и нуждите им. Молеха се нещастните на своя палач да им помогне и умираха с надежда. Маската на доктора бе дебела. Зад привидно човеколюбие се криеше дълбока умраза към българщината - основа на неговата дейност, която обличаше във великодушие и състрадание. Плачеше ведно с близките на жертвите, за да прикрие радостта си и се радваше, когато коварството неуспяваше да не забележат злобата, която клокочеше в гърдите му.

Успял да си извоюва име на благодетел, подло нанасяше удар след удар. Не получаваше хонорари, докато не окаже помощ, дори даваше на тия, които нямаше, за да намери форма да ги получи двойно. Не дружеше с бея. Нито с подчинените му. Неведнъж бе бит от тях, защото защитаваше непокорната рая. Тя го боготвореше. Всяка къща бе отворена за него. Бе страдалец и човеколюбец. Но това не му пречеше, отивайки в Солун за лекарства, да бъде желан гост на бея и да му разкаже всичко, за което се интересува всесилния мюсюлманин, винаги съгласувано с неговата тайна мисия. Пряко и косвено чрез сътрудничество с турците, доктор Тодораки отстраняваше от пътя си ония, които бяха гръбнака на революционната борба и културната революция.

Източник: Сканирана от оригинален екземпляр

Автор: Георги Димов Димчев (1916-1980) е български офицер, деец на национално-освободително движение на българите в Егейска Македония в годините на Втората световна война.

---