Българският офицер и македонски деец Георги Димчев за това как "омразата към окупатора се превърна в омраза към нацията":
Още през пролетта на 1942 година посетих отново Македония - Скопие, Велес, Битоля. Останах изненадан от враждебното отношение на населението към властта. Подземията на полицейските участъци беха натъпкани с млади хора. Бой, изтезания, изнасилвания и масовите интернирания във вътрешността на България бяха обикновено явление. (...)
В гр. Велес умрял няколко дена преди да започне войната на Балканите даскал Никола. Като почувствал края на своя живот, поръчал да се събере цялата му челяд и започнал. - Деца мои, аз си отивам. Свърших своя земен път. Умирам с отворени очи. Чувствам, че свободата е близко, но няма да я дочакам. Погребете ме така, с отворени очи, но когато свободата дойде, елате на моя гроб, потропайте три пъти и извикайте. - Татко, ние сме свободни, затвори си очите. Аз деца мои, ще ги затворя. Още същата вечер даскал Никола умрял. Погребали го на 4 април 1941 година с отворени очи. След прегазването на Югославия от германските войски и освобождаването на Велес, челядта изпълнила последното му желание. Отишли всички на гроба, потупали три пъти и всички в един глас извикали: - Татко, ние сме свободни, затвори си очите. Но само след три месеца същите хора са се събрали пак и отново всички отишли на гроба му. Затупали заглушително и извикали: - Татко, отвори си очите, ние пак сме в робство. (...)
Трудна бе задачата ми в Македония. Македонското съпротивително движение ежедневно нарастваше. Възглавяваха го Методи Ченто и генерал Апостоловски. И двамата познавах от 1941 година. Апостоловски се бе явил в българското военно министерство, да бъде назначен като офицер, но му бе отказано, освен в трудовите войски. Наскърбен, напуща София и се прибира в Щип. Използвайки отпуската си през есента, посетих Щип и чрез един студент мой съсед в когото отседнах, се запознах с кап. Апостоловски. Дълго беседвахме. Бе загубил вяра в обединението на България. Македония не получи ли самостоятелност, отново ще понесе своя кръст, бе ми казал. В тоя разговор повече слушах, отколкото да говоря. А и той имаше тая слабост - да е словоохотлив. По-късно научих, че е станал "шумец".(...)
Заминах за Прилеп. Посетих студенти, които бяха членове на Прилепската градска корпорация. Поисках да ме свържат с ученици, които биха могли да организират младежта. Свързаха ме. Попаднах на комсомолски ръководители. Поведохме спор. Имахме допирни точки, но и много се различавахме. Те настояваха, че първа задача на борбата е капитулацията на Германия. Свободата на Македония ще дойде сама по себе си след победата над Германия. Следователно всички сили да бъдат хвърлени за нейното разгромяване и на нейните съюзници, в това число и на България. Аз заех позиция, че в тоя стадий на световните събития, ние трябва да бъдем готови с дявола ортак да станем, но да постигнем свободата и обединението на Родината, а това налага ясни цели и конкретни задачи. Пред тях развих теорията, че ние трябва в борбата си да се ръководим от следните ръководни принципи:
1. Македония не бива да е разделена между Балканските държавици.
2. Македония не трябва да принадлежи на никоя от тях.
3. И че свободна и независима Македония като етап за една Балканска федерация е основната цел в нашата борба, която от само-себе си поражда и други цели - като единството и равноправието на всички българи, албанци, гърци, родени или живеещи в Македония.
- В Македония няма българи. Те са дошли след 1941 година, обади се един от тях.
- Ами вие тука какви сте? - запитах аз.
- Ние сме македонци, никакви българи.
- Но и аз съм македонец, но в това понятие влагам съвсем друго съдържание. То е географическо понятие с политическо съдържание, докато вие влагате национално съдържание. Македонец значи борец за македонско единство, за единна Македония, за равноправие на всички народности без разлика на пол и вяра и език. Видимо се съгласиха, но продължиха да упорстват. Аз продължих:
- От ваше гледище излиза, че в Македония има албанци, има гърци, има власи, а няма българи, така нали? Те се спогледаха. Чудна логика и странна! Тя всекиму може да служи, но не и македонската кауза. Да не говорим, че не почива на никаква историческа истина. Кой изнесе на плещите си половинвековната революционна борба?
-Що го слушате, бре, скочи вероятно отговорника им. Той е фашист. Той е бугарин. А ние со бугари и фашисти не сакаме да разговаряме.
До тогава не знаех, че съм фашист и никой поне не ме е смятал за такъв (...) За първи път попадах на фанатици македонци защищаващи тезата за македонска нация, без да са я проумели. Омразата към окупатора се беше превърнала в омраза към нацията.

Източник: Сканирана от оригинален екземпляр

Автор: Георги Димов Димчев (1916-1980) е български офицер, деец на национално-освободително движение на българите в Егейска Македония в годините на Втората световна война.

---